Блуграс (Петър Тушков)

Вместо да пиша за моята книга (ала-бала), виждам повече смисъл да споделя няколко думи за „Блуграс“ на Петър Тушков. Това не е ревю, нито опит да ударя рамо на приятел (въпреки че той наистина си е приятел). По-скоро споделям впечатления, защото всъщност не са толкова много книгите, за които има смисъл да се говори и да се споделя.

Винаги съм харесвал стила на Петър. Каквото и да пише, той остава ужасно далеч от всякакви циркаджийски фокуси и бананови кори. Имах възможност да прочета почти всичко, включено в книгата, много преди да се роди идеята за самата книга. С чиста съвест мога да декларирам, че вътре няма слаби текстове. За сметка на това, в моите очи, те си остават практически несъвместими. Или поне аз виждам потенциал в зародиш за две или три много силни (но самостоятелни) концептуални издания. И добре, че е корицата на Василена Георгиева, за да подготви по-разсеяните за катаклизмите, през които им предстои да преминат.

Така или иначе, завиждам на бъдещите читатели на Блуграс. И мога да се опитам съвсем малко да им помогна, без да развалям удоволствието от срещата с книгата.

Предупреждение първо: С разказите и повестта на Петър Тушков просто трябва да се внимава. Може би, защото той не разказва истории и не предлага драматични финали. По-скоро прожектира образи. Кино. И някъде там, в 25-ия кадър, и то ако междувременно сте изпаднали в отвъдлагранжова безтегловност, бихте могли да прозрете замисъла му за фантастично бъдеще или още по-фантастично настояще.

Предупреждение второ: Историите на Петър са привързани съвсем небрежно към времето. Почти никога не можете да сте сигурни кога се случва историята. Както и какво се случва. Освен ако, разбира се, не обърнете внимание на онази подозрителна запетая, пъхната в дъното на страницата, защото точно тя има за цел да ви подскаже част от отговора и само част от него, но не и цялата истина от А до Я.

За сметка на това, самото четене е истинско удоволствие. Както и препрочитането. Бих препоръчал горещо книгата и на всички, които имат претенции в областта на литературата, защото много от разказите в нея са нагледни уроци по творческо писане. Доскоро такива уроци виждах само при Янчо Чолаков, но за него друг път. А сега отивам да си пусна един блуграс.

П.п. Книгата се роди днес. 🙂

За българската фантастика (с добро)

Има хора, които често остават невидими. По-лошото е, че има и много труд, който още по-често остава незабелязан и недооценен. Не говоря за писателите, те все намират на какво да се радват. Или пък да се сърдят. Вероятно ще го намерят и в този случай.

По-скоро си мисля за хората, които четат, събират, анализират, подреждат, донякъде, ако щете, дори в духа на ранните учени от Азимовата „Фондация“. Затова съм неподправено щастлив да отбележа, че този месец се сдобихме с библиографски справочник на българската фантастика и фентъзи от 1899 година (разбира се, Вазов) до наши дни. Всичко, което е публикувано на хартия – в самостоятелни издания и периодика.

Досега тази информация беше доста разпокъсана и често неточна. Предишната книга, която имаше подобни амбиции, но и доста по-скромен обхват, беше дело на Евгений Харитонов (Болгария фантастическая). Издание, което също беше единствено по рода си, но от появата му минаха близо 20 години.

В случая само искам да благодаря (тъй като всякакви други думи биха звучали патетично и нелепо) на тримата съставители – Златко Петков, Григор Петров и Георги Недялков за безкористно и съвестно свършената работа. И да си призная, че в момента чета справочника почти като книга. Книга, която си заслужава. Защото, както знаем, утре интернет ще отлети, но този справочник ще остане.

Изданието е по-скоро колекционерско и се намира трудно. Негов основен разпространител (не за първи път) е Юри Илков и това е още едно благодаря, което задължително трябва да се каже.

Приготвяне на багажа (анонс)

Фрагмент от корица

Добрата новина е, че сме на ръба на нова книга. „Багажът“ е в процес на подготовка и процесът е двустранен. Издателство „Ерго“ работи по стихосбирката и то във вид, за който само бих могъл да мечтая, а вие събирате камъни и се подготвяте да изкажете шумното си възмущение от нея. Точно така, защото това е истинска поезия, човече, и тя заслужава истинско възмущение. Без „ах“ и „ох“, без излишни възклицателни знаци и придихателни колебания. Само чисти думи и твърд рокендрол.

Но да се върнем на добрата новина. „Приготвяне на багажа за път“ представя съвсем нови стихотворения – написани или завършени през 2020г. И дори 2021г. Наистина, хора. Има поне няколко реда, добавени прези последната пролет. Книгата включва и малко по-стари стихотворения от времето на неотлетелите „зимни птици“ (2011г.), а накрая са добавени и шепа от най-най-ранните и срамежливи стихотворения, които искаха да се разпространяват чрез „сателитни антени“ и над които стои античната, почти невъзможна дата – 1998г.

Багажът е лек, защото се състои предимно от думи. От друга страна е тежък. Натъпкал съм купчина преживявания и спомени, но винаги  (ВИНАГИ) с надеждата, че ще има място за още. Въпреки заглавието – този „багаж“ не е равносметка, теглене на чертата или преброяване на дивите зайци. По-скоро е момент, в който най-после ни се отдава възможност да поровим малко в раницата. Всеки в неговата си. Да извадим нещо, да добавим друго, докато накрая не установим, че сме седнали върху маслото, точно като в онази Джером-Джеромовска история.

Кой приготвя багажа

Бързам да се измъкна и да кажа, че не съм аз. „Приготвяне на багажа за път“ излиза с финансовата подкрепа на Програма „Помощ за книгата“ към Министерство на културата. Което, само по себе си, е малко чудо. Но основната заслуга за появата на стихосбирката принадлежи на Мартин Христов и Издателство „Ерго“. Те твърдо застанаха зад моите стихове и не се отказаха от тях, въпреки че имаха възможност да го направят.

През тези малко повече от дванайсет месеца, през които се опитвахме да „приготвим багажа“, се случиха и продължават да се случват какви ли не събития и дори безобразия. Времето май не е за поезия, както биха казали по-благоразумните. Имаше разочарования, дошли от иначе безкрайно симпатични хора. И въпреки това. Получих подкрепа от други, които не ми дължаха абсолютно нищо. Не е ли прекрасен животът?

Петър Тушков отдели от времето си, прочете ръкописа и ми даде опора в момент, в който всичко изглеждаше да отива по дяволите. Ама буквално, ей на толкова беше.

Владо Любенов написа повече от хубави думи за „багажа“ и аз се радвам, че успях да го изненадам приятно. Всъщност ми падна камък, защото знаех, че той спокойно може да каже – „Не, човече, това въобще не е моята бира“. Но докато с него все пак се познаваме от двайсетина години и поне имах представа към кого се обръщам за помощ, то съвсем различно стояха нещата с Михаил Вешим, с когото и до днес не сме си виждали очите. Усещането да прочетеш, че стихотворенията ти са „оригинални, а не имитиращ продукт“, от писател като Вешим е трудно предаваемо и затова няма и да се мъча да го предавам.

Задължително сред виновниците за „багажа“ трябва да посоча Роза Колчагова, която нарисува фантастична корица за книгата и изтърпя цялото ми досадно мрънкане през последните два месеца. Всъщност Роза трябваше да бъде спомената на първо място, защото оттук нататък книгата неизбежно ще се свързва с нарисуваното от нея. Освен предната корица, част от която се вижда на снимката, то включва и също толкова хубава задна корица, както и чудесен разделител към книгата, както и още една-две малки изненади, но те са запазени за тези, които успеят да се доберат до самата книга след като излезе от печат.

Сигурно по-нататък ще напиша малко и за стихотворенията. Но на този етап – в Библиотеката на сайта са поместени няколко текста, които трябва да дават представа за това какъв багаж съм се опитал да събера.

„Този човек дойде от Земята“ – на немски език

На 25 май, 2021г. издателство „Verlag Torsten Low“ пусна на пазара втори сборник с българска фантастика на немски език – „Контакт със следутре“ (Kontakt mit ubermorgen). Трудно ми е да дам оценка за целия сборник, но винаги съм се радвал да чета автори като Ники Теллалов, Жоро Малинов, Янчо Чолаков, Ивайло П. Иванов. И съм повече от щастлив, че мой съвсем кратък, съвсем мъничък разказ, всъщност по-малко от 900 думи, успя да се промъкне в сборника и да попадне в компанията на гореспоменатите. Сборникът е факт, благодарение на инициативата и усилията на Ерик Симон – немски писател фантаст и човек, който е повече от тясно свързан с България. Преводът на „Този човек дойде от Земята“ е дело на Стоян Христов, за което аз оставам неизразимо и безсрочно благодарен.

За разказа

„Този човек дойде от Земята“ беше писан в периода 2014-2015 година. Може да изглежда странно (в края на краищата – това са някакви си 900 думи), но много дълго време в главата ми витаеше единствено голата идея за „войнстващия песимист“ (по Юри Шевчук), който вижда, как всичко отива по дяволите и въпреки това не може да се примири със случващото се. А през онези години се случваха много неща. Настъпиха съществени (човешки) промени в живота ми. Дойде и онази 2013 година, в която за пореден път хора излязоха да протестират по улиците. Не много и със сигурност не мнозинство. Случваше се да бъда с тях и най-често ме обземаше чувство на обреченост. Виждах, колко малко може да се промени, но продължавах да смятам, че мълчанието е по-вредно.

Приблизително с такава настройка и светоусещане написах и изпратих разказа в конкурса на „Сборище на трубадури“ през 2015 г. Онова, което ме зарадва най-много в онзи момент, беше, че част от журито успя да почувства именно атмосферата, топлотата, в разказа. „Този човек дойде от Земята“ се класира на второ място. В резултат на това разказът беше публикуван в сборника „Машина за истории“ (2017 г.), в последния брой на поредицата „Галактика“ (№123 – „Антиутопия“, 2019 г.), посветен на Агоп Мелконян, а също и в „Литературен свят“. Нямаше как да не го включа и в сборника „Някога бяхме богове“ (ИК „Ерго“, 2016 г.).

Разбира се, разказът може и въобще да не ви хареса. Както, например, не беше харесал на един от членовете на журито в гореспоменатия конкурс. Неговото впечатление, за което също съм безкрайно благодарен, беше дословно следното: „После си поговори с някакво телепатично извънземно, което ни преразказа красивите му и умилителни спомени от Земята, която може да я има още, а може и да я няма. После човекът умря от радиация. The End“ Ето, сега вече може и да не четете разказа, защото знаете всичко, което трябва да знаете за случващото се в него.

И още малко за сборника

Не знам за какво мечтаят писателите. На мен все още ми се иска да достигам до читатели. Така гледам и на този сборник. Поредната малка и може би напълно безсмислена, но важна за мен, стъпка. Сборникът може да бъде намерен на адреса на издателството. Издателството също заслужава огромни благодарности. И пожелание да направи трети сборник.

В очакване на добри новини

Снимка на корица - Контакт със следутре
Контакт – дизайн на корицата

След антологията на руски език „Трето пришествие“ (изд. Вече, 2020), в която влязоха „Доматите сини, телетата с криле“, предстои да излезе и фантастична антология на немски език – „Контакт със следутре“ (не съм сигурен, дали това е правилният превод и съжалявам, ако съм неточен), в която би трябвало да намери място и „Този човек дойде от Земята“.

Както и преди, така и сега – заслугата не е моя. В случая изборът е на Ерик Симон, а активни съучастници са Юри Илков и Стоян Христов (последният е преводач на въпросния разказ и аз мога само да му благодаря и да се чувствам безкрайно задължен към него).

Както споменах, все още сме в процес на очакване (познат като стискане на палци), на този етап разполагаме единствено с корица, но строгите немски планове предвиждат антологията да излезе на пазара през май или юни тази година. А ние (разбирай – аз и разказите) продължаваме да пълзим по склона. Повече за антологията и за „Този човек дойде от Земята“ – когато освен корицата стане достъпно и съдържанието на книгата.