Приготвяне на багажа за път (авторско)

Трябваха ми повече от три месеца, за да се осмеля да напиша нещо за собствената си книга. Не съм сигурен, че и сега има смисъл, но ми е важно да спомена имената на хората, които помогнаха за случването ѝ.

Основната заслуга си остава на Мартин Христов от „Ерго“. Надявам се, че не съжалява за избора си. Също и Роза Колчагова, която нарисува не само корицата, но и над половин дузина илюстрации към стиховете вътре. Моя е вината, че избрах само четири от тях, но се надявам в подходящ момент да мога да покажа и останалите.

Ужасно много благодаря на Дияна Боева, която, сама и без чужда помощ, забеляза „Багажа“, въпреки че не беше длъжна да го прави. Пътят на книгите, които нямат гръб, е труден. Пътят на стиховете още повече. А когато се намесят и традиционните странични фактори, всеки автор започва да приритва нервно, да се оглежда и да се чуди, дали трябва все пак да каже нещо или благородно да си замълчи. Освен ако в този момент не се появи Дияна Боева и не вземе ситуацията в свои ръце. 🙂

Знам много добре, че получих книга, която не заслужавам. Гледам я и не ми се вярва, че е моя. Всъщност не е. Засега е по-скоро ничия. Ако искате, можете да я направите ваша. Поне десетина човека си направиха труда да ми пишат през тези три месеца и ме оставиха именно с това усещане – че книгата е станала тяхна.

Не ме бива в дълбоките прозрения. Мисля, че в „Багажа“ съм сложил онова, което е важно да бъде с нас, докато пътуваме през живота. Без лигавене и преструвки, без излишно себевглеждане и самовеличаене. С много любов. И също с много рокенрол и още повече неравноделен пънк-хоп, както и с думи, които се стремят да отстояват себе си.

Вижте, дали това е вашата книга. После ще си говорим. 🙂

Преброяване на човеците

Отдавна не съм имал толкова тъжна година. Болно време и болезнено до противност общуване. Много пътища ми се разделиха през последните месеци. Самодоволните и самовлюбени герои далеч не ми липсват. Те остават важни единствено в собствените си очи. Липсват ми онези, без които ставам по-малък и по-малко човек.

Мисля, че Жоро Малинов го е написал много хубаво и ми се ще да оставя неговото стихотворение да говори (ще се радвам, ако намерите време да го прочетете):

Сбогом приятелю!

Написах каквото написах,
изпратих каквото изпратих,
годината с нейните дати
и приятели за последно изпратих.

Скитникът, дето тупти от ляво
ме подсеща, че няма време,
И какво като годината свършва,
друга ще дойде да ни вземе.

Отивам в магазина за рози
четири плюс две чаши,
написах каквото написах,
не искам повече да изпращам.

Не вярвам, че обобщението на която и да било година може да изглежда по друг начин. И все по-често се улавям да броя човеците, с които съм успял да се видя. Както и онези, с които не съм.

Не виждам смисъл в тегленето на черти и изчисляването на равносметки. Вероятно единственото смислено, което свърших през годината, беше, че от време на време успявах да се измъкна от сполетялата ни лудост и да се срещам на живо с хора. С приятели. Поне за малко не се изпращахме, посрещахме се. Така че – посрещайте се. Другото е ясно. И както е казал доктор Вонегът (син на писателя) – „… ние сме тук, за да си помагаме един на друг да преживеем някак това нещо, каквото и да е то“ .

Категоризирано под Блог

Опит за летене

Не ми е нито твърде коледно, нито твърде панаирно. И все пак шансът три мои книги да се озоват на един щанд по време на коледния панаир на книгата заслужава да се отбележи. Комбинацията е повече от противоестествена и прилича на отчаян опит да се задоволи всеки вкус. Цената, за сметка на това, изглежда приемлива.

И въпреки че вече е поизтъркано, а и едва ли ще бъде удобно за всеки, но през тази седмица вариантът „3 в 1“ може да бъде получен на цената на един билет за театър.

Така или иначе на щанда на издателство „Ерго“ ще можете да откриете:

1) Няколко бройки от допечатката на „Някога бяхме богове“. Става въпрос за разкази, които продължават да дефилират като Джон Сноу сред дебелите, оядени тухли на многотомните епоси.

2) „Светът е само начало“. Най-интересното е, че няма как да знаете предварително на какво точно сте попаднали със „Света“. Повест или роман, фантастика или криминална история, поглед към днешна България или нейно видоизменено, деформирано копие. Със сигурност ще разпознаете част от случващото се в историята. Останалото е бъдеще.

3) И накрая, разбира се, стихотворенията от „Приготвяне на багажа за път“. Още ми е трудно да пиша за тази книга. Не съм сигурен и какво трябва да кажа. Може би това е поредният опит за летене. Самият аз си задавам въпроса – доколко може да се хвърчи на крилете на стихотворенията? И все ми се струва, че се е получило нещо добро, нещо, което да си заслужава, но приземяването идва твърде бързо. Мисля, че „зимните птици“ се превърнаха в съдба. Първо ще умрем, после ще се предаваме.

Струва ми се, че това е достатъчно. Нека книгите бъдат с вас. 🙂

Блуграс (Петър Тушков)

Вместо да пиша за моята книга (ала-бала), виждам повече смисъл да споделя няколко думи за „Блуграс“ на Петър Тушков. Това не е ревю, нито опит да ударя рамо на приятел (въпреки че той наистина си е приятел). По-скоро споделям впечатления, защото всъщност не са толкова много книгите, за които има смисъл да се говори и да се споделя.

Винаги съм харесвал стила на Петър. Каквото и да пише, той остава ужасно далеч от всякакви циркаджийски фокуси и бананови кори. Имах възможност да прочета почти всичко, включено в книгата, много преди да се роди идеята за самата книга. С чиста съвест мога да декларирам, че вътре няма слаби текстове. За сметка на това, в моите очи, те си остават практически несъвместими. Или поне аз виждам потенциал в зародиш за две или три много силни (но самостоятелни) концептуални издания. И добре, че е корицата на Василена Георгиева, за да подготви по-разсеяните за катаклизмите, през които им предстои да преминат.

Така или иначе, завиждам на бъдещите читатели на Блуграс. И мога да се опитам съвсем малко да им помогна, без да развалям удоволствието от срещата с книгата.

Предупреждение първо: С разказите и повестта на Петър Тушков просто трябва да се внимава. Може би, защото той не разказва истории и не предлага драматични финали. По-скоро прожектира образи. Кино. И някъде там, в 25-ия кадър, и то ако междувременно сте изпаднали в отвъдлагранжова безтегловност, бихте могли да прозрете замисъла му за фантастично бъдеще или още по-фантастично настояще.

Предупреждение второ: Историите на Петър са привързани съвсем небрежно към времето. Почти никога не можете да сте сигурни кога се случва историята. Както и какво се случва. Освен ако, разбира се, не обърнете внимание на онази подозрителна запетая, пъхната в дъното на страницата, защото точно тя има за цел да ви подскаже част от отговора и само част от него, но не и цялата истина от А до Я.

За сметка на това, самото четене е истинско удоволствие. Както и препрочитането. Бих препоръчал горещо книгата и на всички, които имат претенции в областта на литературата, защото много от разказите в нея са нагледни уроци по творческо писане. Доскоро такива уроци виждах само при Янчо Чолаков, но за него друг път. А сега отивам да си пусна един блуграс.

П.п. Книгата се роди днес. 🙂

За българската фантастика (с добро)

Има хора, които често остават невидими. По-лошото е, че има и много труд, който още по-често остава незабелязан и недооценен. Не говоря за писателите, те все намират на какво да се радват. Или пък да се сърдят. Вероятно ще го намерят и в този случай.

По-скоро си мисля за хората, които четат, събират, анализират, подреждат, донякъде, ако щете, дори в духа на ранните учени от Азимовата „Фондация“. Затова съм неподправено щастлив да отбележа, че този месец се сдобихме с библиографски справочник на българската фантастика и фентъзи от 1899 година (разбира се, Вазов) до наши дни. Всичко, което е публикувано на хартия – в самостоятелни издания и периодика.

Досега тази информация беше доста разпокъсана и често неточна. Предишната книга, която имаше подобни амбиции, но и доста по-скромен обхват, беше дело на Евгений Харитонов (Болгария фантастическая). Издание, което също беше единствено по рода си, но от появата му минаха близо 20 години.

В случая само искам да благодаря (тъй като всякакви други думи биха звучали патетично и нелепо) на тримата съставители – Златко Петков, Григор Петров и Георги Недялков за безкористно и съвестно свършената работа. И да си призная, че в момента чета справочника почти като книга. Книга, която си заслужава. Защото, както знаем, утре интернет ще отлети, но този справочник ще остане.

Изданието е по-скоро колекционерско и се намира трудно. Негов основен разпространител (не за първи път) е Юри Илков и това е още едно благодаря, което задължително трябва да се каже.