Има хора, които често остават невидими. По-лошото е, че има и много труд, който още по-често остава незабелязан и недооценен. Не говоря за писателите, те все намират на какво да се радват. Или пък да се сърдят. Вероятно ще го намерят и в този случай.
По-скоро си мисля за хората, които четат, събират, анализират, подреждат, донякъде, ако щете, дори в духа на ранните учени от Азимовата „Фондация“. Затова съм неподправено щастлив да отбележа, че този месец се сдобихме с библиографски справочник на българската фантастика и фентъзи от 1899 година (разбира се, Вазов) до наши дни. Всичко, което е публикувано на хартия – в самостоятелни издания и периодика.
Досега тази информация беше доста разпокъсана и често неточна. Предишната книга, която имаше подобни амбиции, но и доста по-скромен обхват, беше дело на Евгений Харитонов (Болгария фантастическая). Издание, което също беше единствено по рода си, но от появата му минаха близо 20 години.
В случая само искам да благодаря (тъй като всякакви други думи биха звучали патетично и нелепо) на тримата съставители – Златко Петков, Григор Петров и Георги Недялков за безкористно и съвестно свършената работа. И да си призная, че в момента чета справочника почти като книга. Книга, която си заслужава. Защото, както знаем, утре интернет ще отлети, но този справочник ще остане.
Изданието е по-скоро колекционерско и се намира трудно. Негов основен разпространител (не за първи път) е Юри Илков и това е още едно благодаря, което задължително трябва да се каже.
Добрата новина е, че сме на ръба на нова книга. „Багажът“ е в процес на подготовка и процесът е двустранен. Издателство „Ерго“ работи по стихосбирката и то във вид, за който само бих могъл да мечтая, а вие събирате камъни и се подготвяте да изкажете шумното си възмущение от нея. Точно така, защото това е истинска поезия, човече, и тя заслужава истинско възмущение. Без „ах“ и „ох“, без излишни възклицателни знаци и придихателни колебания. Само чисти думи и твърд рокендрол.
Но да се върнем на добрата новина. „Приготвяне на багажа за път“ представя съвсем нови стихотворения – написани или завършени през 2020г. И дори 2021г. Наистина, хора. Има поне няколко реда, добавени прези последната пролет. Книгата включва и малко по-стари стихотворения от времето на неотлетелите „зимни птици“ (2011г.), а накрая са добавени и шепа от най-най-ранните и срамежливи стихотворения, които искаха да се разпространяват чрез „сателитни антени“ и над които стои античната, почти невъзможна дата – 1998г.
Багажът е лек, защото се състои предимно от думи. От друга страна е тежък. Натъпкал съм купчина преживявания и спомени, но винаги (ВИНАГИ) с надеждата, че ще има място за още. Въпреки заглавието – този „багаж“ не е равносметка, теглене на чертата или преброяване на дивите зайци. По-скоро е момент, в който най-после ни се отдава възможност да поровим малко в раницата. Всеки в неговата си. Да извадим нещо, да добавим друго, докато накрая не установим, че сме седнали върху маслото, точно като в онази Джером-Джеромовска история.
Кой приготвя багажа
Бързам да се измъкна и да кажа, че не съм аз. „Приготвяне на багажа за път“ излиза с финансовата подкрепа на Програма „Помощ за книгата“ към Министерство на културата. Което, само по себе си, е малко чудо. Но основната заслуга за появата на стихосбирката принадлежи на Мартин Христов и Издателство „Ерго“. Те твърдо застанаха зад моите стихове и не се отказаха от тях, въпреки че имаха възможност да го направят.
През тези малко повече от дванайсет месеца, през които се опитвахме да „приготвим багажа“, се случиха и продължават да се случват какви ли не събития и дори безобразия. Времето май не е за поезия, както биха казали по-благоразумните. Имаше разочарования, дошли от иначе безкрайно симпатични хора. И въпреки това. Получих подкрепа от други, които не ми дължаха абсолютно нищо. Не е ли прекрасен животът?
Петър Тушков отдели от времето си, прочете ръкописа и ми даде опора в момент, в който всичко изглеждаше да отива по дяволите. Ама буквално, ей на толкова беше.
Владо Любенов написа повече от хубави думи за „багажа“ и аз се радвам, че успях да го изненадам приятно. Всъщност ми падна камък, защото знаех, че той спокойно може да каже – „Не, човече, това въобще не е моята бира“. Но докато с него все пак се познаваме от двайсетина години и поне имах представа към кого се обръщам за помощ, то съвсем различно стояха нещата с Михаил Вешим, с когото и до днес не сме си виждали очите. Усещането да прочетеш, че стихотворенията ти са „оригинални, а не имитиращ продукт“, от писател като Вешим е трудно предаваемо и затова няма и да се мъча да го предавам.
Задължително сред виновниците за „багажа“ трябва да посоча Роза Колчагова, която нарисува фантастична корица за книгата и изтърпя цялото ми досадно мрънкане през последните два месеца. Всъщност Роза трябваше да бъде спомената на първо място, защото оттук нататък книгата неизбежно ще се свързва с нарисуваното от нея. Освен предната корица, част от която се вижда на снимката, то включва и също толкова хубава задна корица, както и чудесен разделител към книгата, както и още една-две малки изненади, но те са запазени за тези, които успеят да се доберат до самата книга след като излезе от печат.
Сигурно по-нататък ще напиша малко и за стихотворенията. Но на този етап – в Библиотеката на сайта са поместени няколко текста, които трябва да дават представа за това какъв багаж съм се опитал да събера.
На 25 май, 2021г. издателство „Verlag Torsten Low“ пусна на пазара втори сборник с българска фантастика на немски език – „Контакт със следутре“ (Kontakt mit ubermorgen). Трудно ми е да дам оценка за целия сборник, но винаги съм се радвал да чета автори като Ники Теллалов, Жоро Малинов, Янчо Чолаков, Ивайло П. Иванов. И съм повече от щастлив, че мой съвсем кратък, съвсем мъничък разказ, всъщност по-малко от 900 думи, успя да се промъкне в сборника и да попадне в компанията на гореспоменатите. Сборникът е факт, благодарение на инициативата и усилията на Ерик Симон – немски писател фантаст и човек, който е повече от тясно свързан с България. Преводът на „Този човек дойде от Земята“ е дело на Стоян Христов, за което аз оставам неизразимо и безсрочно благодарен.
За разказа
„Този човек дойде от Земята“ беше писан в периода 2014-2015 година. Може да изглежда странно (в края на краищата – това са някакви си 900 думи), но много дълго време в главата ми витаеше единствено голата идея за „войнстващия песимист“ (по Юри Шевчук), който вижда, как всичко отива по дяволите и въпреки това не може да се примири със случващото се. А през онези години се случваха много неща. Настъпиха съществени (човешки) промени в живота ми. Дойде и онази 2013 година, в която за пореден път хора излязоха да протестират по улиците. Не много и със сигурност не мнозинство. Случваше се да бъда с тях и най-често ме обземаше чувство на обреченост. Виждах, колко малко може да се промени, но продължавах да смятам, че мълчанието е по-вредно.
Приблизително с такава настройка и светоусещане написах и изпратих разказа в конкурса на „Сборище на трубадури“ през 2015 г. Онова, което ме зарадва най-много в онзи момент, беше, че част от журито успя да почувства именно атмосферата, топлотата, в разказа. „Този човек дойде от Земята“ се класира на второ място. В резултат на това разказът беше публикуван в сборника „Машина за истории“ (2017 г.), в последния брой на поредицата „Галактика“ (№123 – „Антиутопия“, 2019 г.), посветен на Агоп Мелконян, а също и в „Литературен свят“. Нямаше как да не го включа и в сборника „Някога бяхме богове“ (ИК „Ерго“, 2016 г.).
Разбира се, разказът може и въобще да не ви хареса. Както, например, не беше харесал на един от членовете на журито в гореспоменатия конкурс. Неговото впечатление, за което също съм безкрайно благодарен, беше дословно следното: „После си поговори с някакво телепатично извънземно, което ни преразказа красивите му и умилителни спомени от Земята, която може да я има още, а може и да я няма. После човекът умря от радиация. The End“ Ето, сега вече може и да не четете разказа, защото знаете всичко, което трябва да знаете за случващото се в него.
И още малко за сборника
Не знам за какво мечтаят писателите. На мен все още ми се иска да достигам до читатели. Така гледам и на този сборник. Поредната малка и може би напълно безсмислена, но важна за мен, стъпка. Сборникът може да бъде намерен на адреса на издателството. Издателството също заслужава огромни благодарности. И пожелание да направи трети сборник.
След антологията на руски език „Трето пришествие“ (изд. Вече, 2020), в която влязоха „Доматите сини, телетата с криле“, предстои да излезе и фантастична антология на немски език – „Контакт със следутре“ (не съм сигурен, дали това е правилният превод и съжалявам, ако съм неточен), в която би трябвало да намери място и „Този човек дойде от Земята“.
Както и преди, така и сега – заслугата не е моя. В случая изборът е на Ерик Симон, а активни съучастници са Юри Илков и Стоян Христов (последният е преводач на въпросния разказ и аз мога само да му благодаря и да се чувствам безкрайно задължен към него).
Както споменах, все още сме в процес на очакване (познат като стискане на палци), на този етап разполагаме единствено с корица, но строгите немски планове предвиждат антологията да излезе на пазара през май или юни тази година. А ние (разбирай – аз и разказите) продължаваме да пълзим по склона. Повече за антологията и за „Този човек дойде от Земята“ – когато освен корицата стане достъпно и съдържанието на книгата.
Точно на Бъдни вечер, някъде към 16.00 ч. (българско време), „Сборище на трубадури“, в партньорство с книжарница „Ерго“, издаде своя редовен, 12-ти поред и коледен, по стечение на християнските обстоятелства, брой. И тъй като по Коледа стават чудеса (т.е. фантастични събития), в броя на Сборището се е намърдал и мой почти изцяло нов разказ – „Сладолед с вкус на небе“.
Мисля, че в тези две тромави изречения успях да събера всичко, за което ще пиша по-нататък, така че, ако ви е доскучало, сега е моментът да се „изпарите с двеста“ и за разнообразие да си пуснете романтичен празничен филм или да стриймнете няколко коледни частушки на Майкъл Бубле или Ариана Гранде.
Става ли за четене?
Новият брой ли? Аха, със сигурност. В по-голямата си част. Иначе просто не бих седнал да пиша за него. Не мога да преразкажа всичко, което ми е харесало и което ще откриете в 140-те страници, но мога да ви обещая смайващо приятни изненади. Имам предвид, наистина приятни, а не от онези, рекламно приятните. Купонът започва със своеобразен „дневник на чумавата година“, воден от Райна Маркова. Особено ми допаднаха 16 и 24 март. Какво да се прави, всеки си има пристрастия. Открих се в последните две изречения на този разказ: „Като че ли по земята се е развихрил безумен жътвар и жъне наред всичко, посадено през XX век. Всичко онова, което обичам и от което съм направен.“
Да, четенето е безплатно. И електронно.
Споменах ли, че става въпрос за колаборация между „Сборище на трубадури“ и книжарница „Ерго“? Май, да. Както и да е – тук се „издигаме на друго ниво“. Новият брой се разпространява напълно безплатно в най-популярните електронни формати, но за да го получите (ъ-ъ, свалите? закупите? поръчате? на цена от 0 лева), трябва да се регистрирате в книжарницата. Мразя да си правя нови регистрации и да оставям неизвестно къде телефони и адреси, но мисля, че в случая има причина и то добра. С всеки свой брой Сборището преследва безкористна и благородна цел – да помага на писателите да продължават да се чувстват писатели. Така че не ме слушайте, аз съм абориген, недоразвит, архивен тип от ХХ век. Справка – горният цитат.
Не, не мога, просто не мога да не кажа и няколко думи за разказа.
Предистория: „Сладолед с вкус на небе“ се появи на бял свят преди няколко години с друго заглавие. През последните два месеца разказът се промени значително – порасна, поохрани се и придоби облик. От онова пеленаче остана единствено експерименталната идея и не особено оригиналният сюжет, но приликата с първообраза определено се поизгуби и затова този текст смело отива в графата „почти изцяло нов“. Надявам се да ви допадне.
И сега: Искам да добавя (и това е важно), че „Сладолед с вкус на небе“ (1) отдава почит към едни от най-прекрасните фантазии, които ме правят щастлив вече няколко десетилетия – тези на Кир Буличов, и (2) следва назадничавото ми разбиране, че когато пишеш – разказваш история, по възможност – така, както тя никога не е била разказвана досега.
