Интервюта и ревюта

За разказите на Мартин Петков (Катя Атанасова, Портал „Култура“)

Катя Атанасова

Разказите на Мартин Петков са по-скоро в традициите на една хуманистична фантастична литература, която познаваме от творчеството на автори като братя Стругацки, Клифърд Саймък, Рей Бредбъри или пък Станислав Стратиев и Павел Вежинов. В тях важните въпроси са свързани с човешкото. С надеждите за това от него, което ще оцелее в бъдещето, или с опасенията за това, което ще бъде изгубено. Въпроси, вълнуващи винаги хората, независимо от времето и пространството, които обитават, са тези, които разказвачът извежда чрез своето повествование – за любовта, за словото, за паметта и какво оставяме за тези след нас. Прозата на Мартин Петков е и психологическа, и философска, за да бъде определяна само и изцяло като „фантастика”.

Сюжетите на разказите в сборника могат да бъдат „поместени” (а и са) извън локално-географските ни ширини. Авторът умее да разказва, притежава литературна култура, която личи в текстовете му. Притежава и един необходим усет за конструиране на разказа. Не се увлича, не „пълни” излишно там, където не е необходимо.

Интервю за „Пътуващите книги на Стара Загора“

Не е възможно да прочетем всички книги на света, но ми се струва, че по някакъв почти вълшебен начин, всеки истински читател рано или късно успява да се добере до онези книги, които са му нужни, които формират неговия мироглед, дават му опора, крепят душевния му свят.

За „Светът е само начало“ (Николай Тодоров, ИК „Гутенберг“)

Почитателите на жанра със сигурност ще се зарадват да открият повестта на Мартин Петков „Светът е само начало“ (2018). Освен с увлекателния сюжет, който има разпознаваем антиутопичен привкус, Мартин Петков може да изненада дори познавачите с криминалните нюанси, прямотата, наблюдателността и усещането за детайла в своята творба.

Интервю за Библиотека Хипертекст

На първо място – един текст трябва да бъде интересен. Той трябва да е интересен за този, който го пише и още повече – за тези, които го четат. Да, на мен ми харесва да експериментирам, но мисля, че така и на читателя не му става скучно. Това е и едно от най-хубавите неща на фантастиката. Тя наистина позволява голямо разнообразие, особено в подхода към текста. Позволява ти да се измъкнеш от „класическите” схеми, като: „Той започна работа, направи кариера, спечели много пари, влюби се, ожени се, получи наследство, разведе се и т.н.”

За „Някога бяхме богове“ в Книголандия

“Някога бяхме богове” не е точно сборник с фантастични разкази – някои от историите нямат ясна жанрова ориентираност, но си личи чудесната ерудиция и разностранни интереси, които са толкова рядко срещани сред младите писатели, и без които прибързано се предлагат за издаване плоски и неошлайфани, плитки творби.