Приказки за Осмото джудже

Неочакваната поява на „Търси се Звезден кристал“ успя да ме върне 15 години назад, във време, в което всички ние бяхме по-млади и по-красиви. Сигурно и по-глупави. На такива чудеса са способни само клубовете по фантастика. Радвам се, че и до днес познавам прекрасни хора от тези клубове и използвам случая да благодаря на Дилян Благов и Кирил Добрев за прекрасната изненада.

Разказът „Търси се Звезден кристал“ и едноименният сборник (да, познахте, ужасно се гордея с това, че е едноименен) ме хвърлиха обратно в приказката за Осмото джудже и неговите приключения, които така и не успяха да се съберат под един покрив, разбирай в една книга. Естествено, никой не е длъжен да следи къде и какво публикувам, така че Звездният кристал може да му се стори леко висящ в нищото. Затова си позволявам настоящата кратка библиофилска бележка.

Историята

Първата по време на написване и публикуване история беше „Осмото джудже“. Завършена някъде през 2000г., тя излезе в сп. Тера Фантастика – бр.1/2004г. (най-любимото ми и до днес списание).

„Търси се Звезден кристал“ беше неизбежното продължение и през 2007г. разказът имаше късмета да спечели първа награда в национален конкурс, организиран от клуб Фантастика – гр. Кърджали по идея на неговия първи председател – Никола Кесаровски. Както вече е станало ясно – сборникът от конкурса и публикацията на разказа се забавиха с около 15 години, но какво са те за мащабите на Вселената.

На следващата година вече разполагах със завършена трилогия. Третата част от приключенията на Осмото джудже – „Доброто трябва да побеждава“ излезе през 2008г. в годишника „Български фантастични ВАЯНИЯ“. Ето как се озовах в забавната ситуация първата и третата част от приказките за Осмото джудже да са публикувани на различни места, а втората да чака 15 години появата си на бял свят. Е, в крайна сметка я дочака и може би това слага точка на тази наистина красива история.

Хей, Осмото джудже, обичам те!

Послепис

Онова, което остава зад завесата е следното. През 2012г. се опитах да събера всичките си приказни истории за Осмото джудже на едно място. Тогава за последно работих върху текстовете с доброто желание да зазвучат по-изчистено и хармонично. Някои части определено се нуждаеха от редакция, на места сериозна и изтощителна. Въпреки усилията ми – книга така и не се появи, за което продължавам да съжалявам. Осмото джудже си остава при мен. Завинаги.

На живо

Живеем в неприветливи времена. Поводите да се разделяме и разпадаме стават все повече. Можем ли още да се събираме?

На живо – 13 април, 2022г. в клуб Грамофон (София, ул. Будапеща № 6) от 19.00 часа.

Ще почетем и ще поговорим. Ще се видим и ще изпием по бира (дори това не е никак малко).

ЗА КНИГАТА:

„Приготвяне на багажа за път“ се отличава с откровено рокенрол звучене и много неравноделен пънк-хоп. Надявам се да успеем да го покажем заедно с Борис Илков, с когото вече от доста време работим по тази задача.

ЗА ПРЕДСТАВЯНЕТО:

Надявам се всички заедно да успеем да видим и да чуем Михаил Вешим и Владо Любенов, които ще се включат с техни авторски текстове. Без общи приказки, без обяснения за това колко е велик авторът (защото той изобщо не е велик) и каква уникална книга е написал. Всичко ще бъде просто и стегнато, по същество.

Приготвяне на багажа за път (авторско)

Трябваха ми повече от три месеца, за да се осмеля да напиша нещо за собствената си книга. Не съм сигурен, че и сега има смисъл, но ми е важно да спомена имената на хората, които помогнаха за случването ѝ.

Основната заслуга си остава на Мартин Христов от „Ерго“. Надявам се, че не съжалява за избора си. Също и Роза Колчагова, която нарисува не само корицата, но и над половин дузина илюстрации към стиховете вътре. Моя е вината, че избрах само четири от тях, но се надявам в подходящ момент да мога да покажа и останалите.

Ужасно много благодаря на Дияна Боева, която, сама и без чужда помощ, забеляза „Багажа“, въпреки че не беше длъжна да го прави. Пътят на книгите, които нямат гръб, е труден. Пътят на стиховете още повече. А когато се намесят и традиционните странични фактори, всеки автор започва да приритва нервно, да се оглежда и да се чуди, дали трябва все пак да каже нещо или благородно да си замълчи. Освен ако в този момент не се появи Дияна Боева и не вземе ситуацията в свои ръце. 🙂

Знам много добре, че получих книга, която не заслужавам. Гледам я и не ми се вярва, че е моя. Всъщност не е. Засега е по-скоро ничия. Ако искате, можете да я направите ваша. Поне десетина човека си направиха труда да ми пишат през тези три месеца и ме оставиха именно с това усещане – че книгата е станала тяхна.

Не ме бива в дълбоките прозрения. Мисля, че в „Багажа“ съм сложил онова, което е важно да бъде с нас, докато пътуваме през живота. Без лигавене и преструвки, без излишно себевглеждане и самовеличаене. С много любов. И също с много рокенрол и още повече неравноделен пънк-хоп, както и с думи, които се стремят да отстояват себе си.

Вижте, дали това е вашата книга. После ще си говорим. 🙂

Преброяване на човеците

Отдавна не съм имал толкова тъжна година. Болно време и болезнено до противност общуване. Много пътища ми се разделиха през последните месеци. Самодоволните и самовлюбени герои далеч не ми липсват. Те остават важни единствено в собствените си очи. Липсват ми онези, без които ставам по-малък и по-малко човек.

Мисля, че Жоро Малинов го е написал много хубаво и ми се ще да оставя неговото стихотворение да говори (ще се радвам, ако намерите време да го прочетете):

Сбогом приятелю!

Написах каквото написах,
изпратих каквото изпратих,
годината с нейните дати
и приятели за последно изпратих.

Скитникът, дето тупти от ляво
ме подсеща, че няма време,
И какво като годината свършва,
друга ще дойде да ни вземе.

Отивам в магазина за рози
четири плюс две чаши,
написах каквото написах,
не искам повече да изпращам.

Не вярвам, че обобщението на която и да било година може да изглежда по друг начин. И все по-често се улавям да броя човеците, с които съм успял да се видя. Както и онези, с които не съм.

Не виждам смисъл в тегленето на черти и изчисляването на равносметки. Вероятно единственото смислено, което свърших през годината, беше, че от време на време успявах да се измъкна от сполетялата ни лудост и да се срещам на живо с хора. С приятели. Поне за малко не се изпращахме, посрещахме се. Така че – посрещайте се. Другото е ясно. И както е казал доктор Вонегът (син на писателя) – „… ние сме тук, за да си помагаме един на друг да преживеем някак това нещо, каквото и да е то“ .

Категоризирано под Блог

Опит за летене

Не ми е нито твърде коледно, нито твърде панаирно. И все пак шансът три мои книги да се озоват на един щанд по време на коледния панаир на книгата заслужава да се отбележи. Комбинацията е повече от противоестествена и прилича на отчаян опит да се задоволи всеки вкус. Цената, за сметка на това, изглежда приемлива.

И въпреки че вече е поизтъркано, а и едва ли ще бъде удобно за всеки, но през тази седмица вариантът „3 в 1“ може да бъде получен на цената на един билет за театър.

Така или иначе на щанда на издателство „Ерго“ ще можете да откриете:

1) Няколко бройки от допечатката на „Някога бяхме богове“. Става въпрос за разкази, които продължават да дефилират като Джон Сноу сред дебелите, оядени тухли на многотомните епоси.

2) „Светът е само начало“. Най-интересното е, че няма как да знаете предварително на какво точно сте попаднали със „Света“. Повест или роман, фантастика или криминална история, поглед към днешна България или нейно видоизменено, деформирано копие. Със сигурност ще разпознаете част от случващото се в историята. Останалото е бъдеще.

3) И накрая, разбира се, стихотворенията от „Приготвяне на багажа за път“. Още ми е трудно да пиша за тази книга. Не съм сигурен и какво трябва да кажа. Може би това е поредният опит за летене. Самият аз си задавам въпроса – доколко може да се хвърчи на крилете на стихотворенията? И все ми се струва, че се е получило нещо добро, нещо, което да си заслужава, но приземяването идва твърде бързо. Мисля, че „зимните птици“ се превърнаха в съдба. Първо ще умрем, после ще се предаваме.

Струва ми се, че това е достатъчно. Нека книгите бъдат с вас. 🙂