Краката ми стъпват по чужда земя

Трудният разказ

Представянето на сборника „Дзверове“ (ИК „Ерове“) и на разказа, с който участвам в него, ме принуди да вляза в познатия и донякъде болезнен режим на: какво е искал да каже авторът?

Отварям скоба. С безпокойство установявам, че напоследък това е все по-наложително: авторът да обяснява какво се случва в историята му, защо завършва по един начин, а не по друг и така нататък. Разбира се, това не се отнася за историите, в които всичко е надлежно разчертано; всяко движение на героите е анатомично описано, задълбочено анализирано и въобще за читателя остава само да се наслаждава на приключения. Чисто удоволствие! Затварям скобата. „Краката ми стъпват по чужда земя“ е от трудните разкази. Отговори има, но е нужно усилие, за да се стигне до тях. Мързеливият читател вероятно би се отегчил от подобен текст. В този смисъл историята определено попада в категорията „рискови“.

Правилата на сборника

„Дзверове“ е концептуален сборник. С ясен фокус върху етнографията и митологията. В това отношение „Краката ми стъпват по чужда земя“ спазва основното изискване на съставителя. Разказът е построен като фантастична предистория на една от най-забележителните местности на територията на днешна България – резерватът Сборяново край с. Свещари. Много неща се събират в Сборяново. И много се губят. Градът на слънцето, Даусдава и вълците, които се превръщат в хора, могилите и гробниците на царе и ханове, текето на Железния баща. Това са малка част от историите, които са се трупали в Сборяново в продължение на около три хиляди години. Позволих си да добавя още една. Ако не се е получило – прощавайте.

За героя в историята

Главният герой в разказа, Рейн Гаутх, идва от друг свят и до скоро е притежавал специални умения и способности да води сражения, да подчинява войниците на волята си и безжалостно да ги изпраща и ако трябва да ги жертва в битката. Но след като е ранен, Рейн Гаутх губи уменията си и се превръща в тежест за своя Бален (Господар). Това му позволява да потърси и да намери новата си цялост (завършеност) в друг свят. И с друг човек. Вселена, в която има място и за малко добро.

И за войната

Каквото и да си говорим, това е история за войната. Войната винаги е гадна, жестока, безсмислена и абсурдна. Войната няма оправдание. Въпреки че самата тя се ползва за оправдание на всевъзможни свинщини. И тук идва въпросът, който поне някои от нас си задават: какво можем да направим, когато ни залива огромно, безмилостно зло? Да се скрием? Да се предадем? Да се превърнем в пушечно месо? Избор има. Избор винаги има.

Затова може да се опитаме да направим и малко добро. Съвсем обикновено. На пръв поглед незначително. И да продължаваме да го правим всеки ден. Без почивка.

Защото, в края на краищата, всяка война свършва. Конниците на апокалипсиса ще се оттеглят. След тях ще замлъкнат и презряните клоуни на апокалипсиса, от които се страхувам най-много. И ако в този момент някой е оцелял, би било хубаво той да може да види нещо добро близо до себе си. Би било прекрасно, ако от главата му все още не е изтрита самата концепция за човечност и взаимопомощ. Искрено вярвам в това. Не е важно дали земята е чужда или своя. Важното е на нея да има място за малко добро.

Срещи на живо

Програмата е предварителна и може да търпи промени, но идеята е ясна. „Човекът от страница 54“ отива в едни от най-старите клубове по фантастика в България. Ще гостува и на може би най-популярния фантастичен фестивал в последните години.

С Клуб „Иван Ефремов“ имаме вече 25 години обща история. Срещата в Бургас ще е първа по рода си. В рамките на фестивала „През 9 земи“ почти няма да говорим за книгата, а най-вече за чудовищата, които прескачат от една история в друга.

До скоро!

Един човек влиза…

Човекът от страница 54 влиза в бар Сингълс. На 11 март, точно в 18.30.

Не, това няма да бъде представяне, удавено в помпозни речи; няма да видите показалци, опряни в интелектуалните чела на участващите, още по-малко циркови номера и подхвърляне на бананови кори. Ако някой ще говори за книгата, бъдете сигурни, че вече я е чел и наистина е харесал поне част от нея.

Очаква ви среща с усмихнати хора. Усмихнати, не лицемерни. Очаква ви среща с приятели.

Участниците

Ако трябва да прескоча набързо през основните точки на програмата, то няма как да не спомена Живко Джуранов, който възнамерява да съживи и да покаже някои от най-интересните герои на романа. Безкрайно щастлив съм, че Живко успя да вмъкне тази задача (и дори да прочете цялата книга заради нея) някъде там между текстовете на Даниил Хармс, Тортила Флет и още цял куп по-важни ангажименти.

След което ще имате възможност да поговорите с останалите участници в представянето. Не искам да превръщам тези редове в скучни биографични бележки. Да не говорим, че е трудно да бъда изчерпателен. Накратко, с вас ще говорят:

Владимир Полеганов, автор на „Другият сън“ и „Минало несвършено“, преводач на Томас Пинчън и таен сподвижник с ужасно ценен принос за появата на „Човекът от страница 54“.

Явора Руменова, част от екипа на „Сборище на трубадури“ и един от най-ранните читатели на романа, още преди да се опитам да изгладя най-острите ръбове в текста и много преди с тази работа сериозно да се заеме Петър Тушков – редакторът на книгата.

Николай Тодоров, човек с когото пресичаме пътища вече почти десет години, всъщност истински човек от страница 54. Не знам как да го събера в едно изречение освен с баналните определения – писател, преводач, редактор, така че по-добре елате и се запознайте с него.

Срещата

Надявам се нито за миг да не бъде скучно, тегаво, досадно. Както казах, това няма да бъде представяне, а среща с приятели. Хора, които не съм виждал от години, но се надявам да видя отново.  Не на последно място – събиране с човеци, които не познавам, но нямам търпение да срещна.

Вратите отварят в 18.15. Ще се постараем да започнем навреме.

Очаквам ви.

(Бележка под линия: Не искам и няма да бъда в центъра на представянето, постарах се да достигна правилните хора, които могат да покажат най-доброто от книгата пред вас. Все пак – ще бъда там. Ако имате въпроси или просто искате да поговорим, за мен ще е удоволствие.)

Това се случи на 13 декември

След почти три години писане и още две „постпродукция“ – „Човекът от страница 54“ е факт. Не искам да се връщам към времето на угнетителни диалози (и мълчания) с отговорни фактори в областта на книгоиздаването. Да пишеш без да знаеш дали ръкописът ти ще види бял свят не е занимание за слаби души. Романът се появи. И срещна първите си читатели по време на коледния панаир в НДК (13 декември).

Преди 13 декември

Работата по една книга никога не е само работа на писателя. Важно е да имаш издател, който да застане зад текста. Важно е да имаш и редактор като Петър Тушков, който да ти се кара за глупостите, които правиш. И също така е удоволствие да видиш как Виктория Видевска създава образа на всичко, което си си представял. Имах нужда от точно такава типично фантастична корица. Защото това е фантастика, да. И в същото време е съвременна българска литература (колкото и странно да звучи в отговорните уши на същите отговорни фактори). Струва ми се, че след „Приготвяне на багажа за път“, която направихме с Мартин Христов в „Ерго“ (и с илюстрациите на Роза Колчагова), това е втората книга, която ме кара да се чувствам цялостен. Удовлетворен. Всеки си е свършил работата. Получило се е нещо хубаво. Наистина хубаво. Останалото зависи от читателите.

Какво има на страница 54

По време на разписването в НДК имах известен проблем с това да обясня за какво е романът. Сега ще нахвърлям няколко опорни точки, които впоследствие могат да бъдат съединени от онези, които вече са го прочели:

 – Колко лесно е да се окажем персонажи в чужда история; принуждават ни да се движим по нейните правила и да вършим онова, което други изискват от нас. Точно в такива случаи светът се обръща на книга, в която ти си второстепенен герой, а книгата… Книгата се превръща в реалност.

 – Стремежът на обществото ни да произвежда еднакви, взаимозаменяеми хора. И в същото време парадоксалната необходимост на интелигентната машина от човеци, способни да творят, да проявяват въображение.

– Обсебеността ни по технологични патерици, които правят живота удобен. И хората като социални инвалиди, неспособни да общуват помежду си без патериците. Резултатът: постепенното им трансформиране във виртуални сенки, щъкащи из мракобесна, внушена реалност.

 – Рязката и сякаш невидима за мнозина поляризация на Света – разпадането му на луксозен (самодостатъчен, самовлюбен) Глобален рай и вегетираща пустош.

– И накрая: Страница 54. Мисля, че тя е някъде там – между числото 42, Зона 51 и серия № 49.

В книгата има и Великденски яйца (под формата на несамоцелни препратки към други книги), но това е тема за тесните специалисти. „Човекът от страница 54“ може да бъде намерен на сайта на „Ерове“, във всички големи електронни базари (Озон, Сиела и други), а надявам се скоро и в книжарниците.

Представяне на книгата

Радвам се, че книгата тръгна добре при появата си на коледния панаир. Това означава, че може би за първи път ще мога да направя представяне, което да бъде по-скоро среща и разговор, а не толкова промоция. Още нямам точна дата, но се очертава да бъде в края на зимата. Надявам се тогава да видя колкото се може повече приятели, с които да поговорим за хората от страница 54.

Кога започва историята

„Една история никога не започва от самото начало. Историята започва, когато… Азар се замисли за момент. Когато героят бъде пуснат да се дави в нея, точно така, когато изведнъж в подредения му азбучен живот започнат да се случват объркващи, дори невъзможни събития.“

Може би така започва всяка история. Със сигурност това е началото на „Човекът от страница 54“.

Ще можете да чуете още малко от продължението на началото (с ужасния глас на автора) на 11.11.2024г. в клуб „Сингълс“ (под НДК-то). Нямам навик да посягам често към библиотеката с бъдещи книги и това четене ще бъде по-скоро изключение. Надявам се скоро всички да имат достъп до пълния текст на „Човекът от страница 54“. Защото освен начало, историята трябва да има и край. Или поне така смятаха някога в Матрицата.

Анонсът няма да е пълен, ако не подчертая дебело, че на 11.11. ще чуете на живо и Васил Попов с „Мамник“, както и Ники Теллалов. „Да пробудиш драконче“ събуди българската фантастика през 90-те години и продължава да се задържа на повърхността на интересните книги у нас. И още десет писатели – всеки от които сигурно заслужава много и добри думи.

Пожелавам на всеки от тях да напише книга, която да остане жива в продължение на поне четвърт век. 🙂