Това се случи на 13 декември

След почти три години писане и още две „постпродукция“ – „Човекът от страница 54“ е факт. Не искам да се връщам към времето на угнетителни диалози (и мълчания) с отговорни фактори в областта на книгоиздаването. Да пишеш без да знаеш дали ръкописът ти ще види бял свят не е занимание за слаби души. Романът се появи. И срещна първите си читатели по време на коледния панаир в НДК (13 декември).

Преди 13 декември

Работата по една книга никога не е само работа на писателя. Важно е да имаш издател, който да застане зад текста. Важно е да имаш и редактор като Петър Тушков, който да ти се кара за глупостите, които правиш. И също така е удоволствие да видиш как Виктория Видевска създава образа на всичко, което си си представял. Имах нужда от точно такава типично фантастична корица. Защото това е фантастика, да. И в същото време е съвременна българска литература (колкото и странно да звучи в отговорните уши на същите отговорни фактори). Струва ми се, че след „Приготвяне на багажа за път“, която направихме с Мартин Христов в „Ерго“ (и с илюстрациите на Роза Колчагова), това е втората книга, която ме кара да се чувствам цялостен. Удовлетворен. Всеки си е свършил работата. Получило се е нещо хубаво. Наистина хубаво. Останалото зависи от читателите.

Какво има на страница 54

По време на разписването в НДК имах известен проблем с това да обясня за какво е романът. Сега ще нахвърлям няколко опорни точки, които впоследствие могат да бъдат съединени от онези, които вече са го прочели:

 – Колко лесно е да се окажем персонажи в чужда история; принуждават ни да се движим по нейните правила и да вършим онова, което други изискват от нас. Точно в такива случаи светът се обръща на книга, в която ти си второстепенен герой, а книгата… Книгата се превръща в реалност.

 – Стремежът на обществото ни да произвежда еднакви, взаимозаменяеми хора. И в същото време парадоксалната необходимост на интелигентната машина от човеци, способни да творят, да проявяват въображение.

– Обсебеността ни по технологични патерици, които правят живота удобен. И хората като социални инвалиди, неспособни да общуват помежду си без патериците. Резултатът: постепенното им трансформиране във виртуални сенки, щъкащи из мракобесна, внушена реалност.

 – Рязката и сякаш невидима за мнозина поляризация на Света – разпадането му на луксозен (самодостатъчен, самовлюбен) Глобален рай и вегетираща пустош.

– И накрая: Страница 54. Мисля, че тя е някъде там – между числото 42, Зона 51 и серия № 49.

В книгата има и Великденски яйца (под формата на несамоцелни препратки към други книги), но това е тема за тесните специалисти. „Човекът от страница 54“ може да бъде намерен на сайта на „Ерове“, във всички големи електронни базари (Озон, Сиела и други), а надявам се скоро и в книжарниците.

Представяне на книгата

Радвам се, че книгата тръгна добре при появата си на коледния панаир. Това означава, че може би за първи път ще мога да направя представяне, което да бъде по-скоро среща и разговор, а не толкова промоция. Още нямам точна дата, но се очертава да бъде в края на зимата. Надявам се тогава да видя колкото се може повече приятели, с които да поговорим за хората от страница 54.

Кога започва историята

„Една история никога не започва от самото начало. Историята започва, когато… Азар се замисли за момент. Когато героят бъде пуснат да се дави в нея, точно така, когато изведнъж в подредения му азбучен живот започнат да се случват объркващи, дори невъзможни събития.“

Може би така започва всяка история. Със сигурност това е началото на „Човекът от страница 54“.

Ще можете да чуете още малко от продължението на началото (с ужасния глас на автора) на 11.11.2024г. в клуб „Сингълс“ (под НДК-то). Нямам навик да посягам често към библиотеката с бъдещи книги и това четене ще бъде по-скоро изключение. Надявам се скоро всички да имат достъп до пълния текст на „Човекът от страница 54“. Защото освен начало, историята трябва да има и край. Или поне така смятаха някога в Матрицата.

Анонсът няма да е пълен, ако не подчертая дебело, че на 11.11. ще чуете на живо и Васил Попов с „Мамник“, както и Ники Теллалов. „Да пробудиш драконче“ събуди българската фантастика през 90-те години и продължава да се задържа на повърхността на интересните книги у нас. И още десет писатели – всеки от които сигурно заслужава много и добри думи.

Пожелавам на всеки от тях да напише книга, която да остане жива в продължение на поне четвърт век. 🙂

Договор за нова книга (+ агент)

договор и писалка

В началото на 2024 г. подписах договор за издаването на „Човекът от страница 54“. По ръкописа предстои още работа, затова споделям само малко предварителна и съвсем обща информация.

Заглавие: Както стана ясно – „Човекът от страница 54“.

Роман. След три повести, сборник с разкази и няколко стихосбирки, това е пълнокръвен малък роман от ок. 60 000 думи.

Фантастика. Нечиста фантастика. Както винаги.

Ще откриете немалко познати образи и ситуации. Лечителя на книгите. Няколко добавени и внушени реалности. А също и думите на Иван Попов:  „В плана на обучаемост и приспособяемост е много важно човек оперативно да може да се отказва от себе си – частично или дори напълно.“ И още думи и изречения, които идват от различни книги и страници. Може би дори от страница 54.

Тираж: 500 бр. Меки корици. Стандартен формат. Очаквана дата на излизане: след лятото (стискайте палци).

Друго: Понякога ще досаждам с кратки откъси във ФБ-профила си. Ако ви е интересно – може да хвърляте око и там.

И накрая: едно добро никога не идва само. Освен с издател се сдобих и с литературен агент за романа. Не искам да строя пясъчни кули, но се надявам сътрудничеството ми (за първи път) с литературна агенция да спомогне за отварянето на още някоя врата пред книгата.

(Следва продължение)

Истории за Булгакони, конкурси и писането като неделен мач на малки вратички

Що за кон е БУЛГАКОН-ът?

Въпреки внушението – на БУЛГАКОН рядко се появяват коне. По определение – това е среща на фенове на фантастиката в национален мащаб. Единствена по рода си и без делене по партиен, клубен или расов признак. Поне така би трябвало да бъде. На практика е малко по-различно.

Моите впечатления са епизодични и непълни, предимно от последните години, но по всичко личи, че конвентът започва (отново) да се превръща в събитие с все повече енергия и свежа кръв. И с все по-силна програма, което е най-важното.

Към организаторите на последния „кон“ имам една съвсем дребна забележка. Темите и лекторите в Пловдив често се конкурираха в графика на събитията. Беше трудно да се определи кое е водещо и кое съпътстващо събитие, а от това не печели никой. Нито официалните гости, нито публиката.

Радостното е, че за първи път от много време бг-фантастиката започна да се разделя с една от най-фантастичните си характеристики – да бъде невидима. Дано БУЛГАКОН-ът продължи да се разраства и да се провежда все по-успешно. За момента събитието се случва на гърба на шепа ентусиасти и доброволци като Кирил Добрев, Дилян Благов, Мария Гуглева, Елена Павлова, Юри Илков, Валентин Иванов, Жоро Пенчев, Десислава Сивилова. За тях знам със сигурност, но съм убеден, че има и други, които пропускам. На последните – дължа извинение.

Конкурси? Хм.

Тази част от текста също може да се свърже с БУЛГАКОН, но взимам повод и от още едно събитие, на което трябваше да говоря за ползата от конкурсите. Участието във фантастичен конкурс (най-често за разказ) е нож с две остриета за всеки автор, преминал прага на своя дебют. Независимо от това, много от нас продължават да го правят (дори и „след пладне“). Въпреки че постулатите на маркетинга твърдят, че подобни експерименти не работят в наша полза. За личните причини – по-долу.

А за самите конкурси е важно да се отбележи, че запълват две огромни дупки в живота на пишещите и четящите. Едната се нарича периодика за художествена литература, другата – критика. Двете дупки често се сливат и образуват обща свръхголяма дупка.

Периодиката и в двете си измерения (литература + критика) отдавна е в криза и в същото време е безкрайно необходима. В идеалния случай тя би трябвало да осигурява моста към издателствата и самостоятелните книги. В реалистичния – би могла да се превърне в „зала за упражнения“ под надзора на професионален редактор. Както и в онази витрина, на която може да се види новото в жанра.

В подобен вакуум конкурсите за фантастични разкази се превърнаха в необходим „заместващ продукт“. Те също си имат недостатъци, появяват се и изчезват (единственият, който показа известна устойчивост в последните години беше на „Сборище на трубадури“ и семейство Мелконян), но са възможност и ориентир за пишещите. Както и полезен инструмент за обратна връзка. Последното би трябвало да е от значение за цели поколения автори, развиващи се при пълна липса на обективна критика. Въпросната липса, между другото, ражда все по-големи безумия – не само сред пишещите (там е ясно), но и сред четящите.

Пак ли ти?

Често усещам този въпрос – зададен или не – когато участвам в конкурси за фантастика. Обичам сравненията с футбола, а и самия футбол, затова ще си позволя да бъда футболно образен в следващите няколко реда.

Струва ми се, че поне от известно време моят отбор играе футбол на професионално ниво, но си остава закотвен във втора дивизия. Най-често в долната половина на таблицата. От време на време отборът се приближава до промоция в елитната група или участва в отделни мачове (приятелски или за купата) с клубове от А група, но само толкова.

Досещам се какви са основните причини – отборът ми няма подходящ стадион, нито нужното осветление; вероятно не събира и достатъчно публика. А и съдиите свирят някак, така, необяснимо, объркващо. И изобщо – класирането по спортен път е трудно. Докато за други се получава естествено и те служебно се изкачват в елита.

В такава ситуация всеки футболен „президент“ започва да си задава въпроси. Докога ще си играйкаме? Не е ли време да разпускаме седенката? Отговорът се изменя във времето, но на този етап (декември, 2023) ми се струва, че играта ще продължи за удоволствие. Най-често на малки вратички. В неделни мачове в двора на училището или на кварталната площадка. В края на краищата, удоволствието е най-важното.

„Хубаво е в историята да има котка“

Първият литературен конкурс на Булгакон (Пловдив, 2023) се оказа щастлив за мен. След като на предходния Булгакон в Кърджали най-накрая видях премиерната публикация на „Търси се звезден кристал“ (спечелил първа награда в друг конкурс преди цели 15 години), сега „Котката“ изскочи на първо място в Пловдив. 🙂

Суетата ме принуждава да споделя няколко думи за разказа и за конкурса.

„Хубаво е в историята да има котка“ е конкурсен разказ. Едва ли бих го написал при други обстоятелства. Бих го определил и като „поръчков“ – защото има зададена тема (фантастичната българска провинция) и е поставен строг лимит от 3000 думи.

Самият аз винаги съм бил скептично настроен към поръчковите разкази – и по принцип, и в частност към моите. Често се получава като в онова стихотворение на Вапцаров – „Пишете за Ботев. Седам. Елате в среда.“ От много време не вярвам в мантрите и лозунгите, според които професионалният писател не се нуждае от муза или вдъхновение, а щом трябва – просто сяда и пише като машина. Резултатът може да е приличен, но рядко е забележителен.

В случая съм щастлив, че за шест седмици успях да измисля и да завърша доста приемлив текст. Той със сигурност се нуждае от доработка, тъй като трудно се побира в кожата си от 3000 думи, но ще дойде време и за това.

Накратко за разказа (без да разкривам най-важното):

Има ли в историята котка?

Да. Донякъде. Шрьодингерова порода.

Коя е фантастичната българска провинция?

Слънчев бряг. Може ли да съществува по-фантастично място в България?

Има ли извънземни същества в разказа?

Има, но никой не ги вижда, а и повечето герои се държат като да няма.

Чужди влияния?

Да, едното е доста забележимо, но за другото може и да не се досетите. Препоръчвам да потърсите „Записки на свинята“ от Ина Вълчанова (по-известна с „Потъването на Созопол“). Атмосферата в „Записките“ е страхотна и аз си мечтаех да развия история в подобна среда. Мечтата ми се сбъдна.

Конкурсът е първи по рода си и мога смело да се шегувам, че засега съм „единствен носител на приза“. Това се казва майтап.

Заедно с част от журито – Явор Цанев, Дилян Благов, Десислава Сивилова.