Трудният разказ
Представянето на сборника „Дзверове“ (ИК „Ерове“) и на разказа, с който участвам в него, ме принуди да вляза в познатия и донякъде болезнен режим на: какво е искал да каже авторът?
Отварям скоба. С безпокойство установявам, че напоследък това е все по-наложително: авторът да обяснява какво се случва в историята му, защо завършва по един начин, а не по друг и така нататък. Разбира се, това не се отнася за историите, в които всичко е надлежно разчертано; всяко движение на героите е анатомично описано, задълбочено анализирано и въобще за читателя остава само да се наслаждава на приключения. Чисто удоволствие! Затварям скобата. „Краката ми стъпват по чужда земя“ е от трудните разкази. Отговори има, но е нужно усилие, за да се стигне до тях. Мързеливият читател вероятно би се отегчил от подобен текст. В този смисъл историята определено попада в категорията „рискови“.
Правилата на сборника
„Дзверове“ е концептуален сборник. С ясен фокус върху етнографията и митологията. В това отношение „Краката ми стъпват по чужда земя“ спазва основното изискване на съставителя. Разказът е построен като фантастична предистория на една от най-забележителните местности на територията на днешна България – резерватът Сборяново край с. Свещари. Много неща се събират в Сборяново. И много се губят. Градът на слънцето, Даусдава и вълците, които се превръщат в хора, могилите и гробниците на царе и ханове, текето на Железния баща. Това са малка част от историите, които са се трупали в Сборяново в продължение на около три хиляди години. Позволих си да добавя още една. Ако не се е получило – прощавайте.
За героя в историята
Главният герой в разказа, Рейн Гаутх, идва от друг свят и до скоро е притежавал специални умения и способности да води сражения, да подчинява войниците на волята си и безжалостно да ги изпраща и ако трябва да ги жертва в битката. Но след като е ранен, Рейн Гаутх губи уменията си и се превръща в тежест за своя Бален (Господар). Това му позволява да потърси и да намери новата си цялост (завършеност) в друг свят. И с друг човек. Вселена, в която има място и за малко добро.
И за войната
Каквото и да си говорим, това е история за войната. Войната винаги е гадна, жестока, безсмислена и абсурдна. Войната няма оправдание. Въпреки че самата тя се ползва за оправдание на всевъзможни свинщини. И тук идва въпросът, който поне някои от нас си задават: какво можем да направим, когато ни залива огромно, безмилостно зло? Да се скрием? Да се предадем? Да се превърнем в пушечно месо? Избор има. Избор винаги има.
Затова може да се опитаме да направим и малко добро. Съвсем обикновено. На пръв поглед незначително. И да продължаваме да го правим всеки ден. Без почивка.
Защото, в края на краищата, всяка война свършва. Конниците на апокалипсиса ще се оттеглят. След тях ще замлъкнат и презряните клоуни на апокалипсиса, от които се страхувам най-много. И ако в този момент някой е оцелял, би било хубаво той да може да види нещо добро близо до себе си. Би било прекрасно, ако от главата му все още не е изтрита самата концепция за човечност и взаимопомощ. Искрено вярвам в това. Не е важно дали земята е чужда или своя. Важното е на нея да има място за малко добро.
