Договор за нова книга (+ агент)

договор и писалка

В началото на 2024 г. подписах договор за издаването на „Човекът от страница 54“. По ръкописа предстои още работа, затова споделям само малко предварителна и съвсем обща информация.

Заглавие: Както стана ясно – „Човекът от страница 54“.

Роман. След три повести, сборник с разкази и няколко стихосбирки, това е пълнокръвен малък роман от ок. 60 000 думи.

Фантастика. Нечиста фантастика. Както винаги.

Ще откриете немалко познати образи и ситуации. Лечителя на книгите. Няколко добавени и внушени реалности. А също и думите на Иван Попов:  „В плана на обучаемост и приспособяемост е много важно човек оперативно да може да се отказва от себе си – частично или дори напълно.“ И още думи и изречения, които идват от различни книги и страници. Може би дори от страница 54.

Тираж: 500 бр. Меки корици. Стандартен формат. Очаквана дата на излизане: след лятото (стискайте палци).

Друго: Понякога ще досаждам с кратки откъси във ФБ-профила си. Ако ви е интересно – може да хвърляте око и там.

И накрая: едно добро никога не идва само. Освен с издател се сдобих и с литературен агент за романа. Не искам да строя пясъчни кули, но се надявам сътрудничеството ми (за първи път) с литературна агенция да спомогне за отварянето на още някоя врата пред книгата.

(Следва продължение)

Истории за Булгакони, конкурси и писането като неделен мач на малки вратички

Що за кон е БУЛГАКОН-ът?

Въпреки внушението – на БУЛГАКОН рядко се появяват коне. По определение – това е среща на фенове на фантастиката в национален мащаб. Единствена по рода си и без делене по партиен, клубен или расов признак. Поне така би трябвало да бъде. На практика е малко по-различно.

Моите впечатления са епизодични и непълни, предимно от последните години, но по всичко личи, че конвентът започва (отново) да се превръща в събитие с все повече енергия и свежа кръв. И с все по-силна програма, което е най-важното.

Към организаторите на последния „кон“ имам една съвсем дребна забележка. Темите и лекторите в Пловдив често се конкурираха в графика на събитията. Беше трудно да се определи кое е водещо и кое съпътстващо събитие, а от това не печели никой. Нито официалните гости, нито публиката.

Радостното е, че за първи път от много време бг-фантастиката започна да се разделя с една от най-фантастичните си характеристики – да бъде невидима. Дано БУЛГАКОН-ът продължи да се разраства и да се провежда все по-успешно. За момента събитието се случва на гърба на шепа ентусиасти и доброволци като Кирил Добрев, Дилян Благов, Мария Гуглева, Елена Павлова, Юри Илков, Валентин Иванов, Жоро Пенчев, Десислава Сивилова. За тях знам със сигурност, но съм убеден, че има и други, които пропускам. На последните – дължа извинение.

Конкурси? Хм.

Тази част от текста също може да се свърже с БУЛГАКОН, но взимам повод и от още едно събитие, на което трябваше да говоря за ползата от конкурсите. Участието във фантастичен конкурс (най-често за разказ) е нож с две остриета за всеки автор, преминал прага на своя дебют. Независимо от това, много от нас продължават да го правят (дори и „след пладне“). Въпреки че постулатите на маркетинга твърдят, че подобни експерименти не работят в наша полза. За личните причини – по-долу.

А за самите конкурси е важно да се отбележи, че запълват две огромни дупки в живота на пишещите и четящите. Едната се нарича периодика за художествена литература, другата – критика. Двете дупки често се сливат и образуват обща свръхголяма дупка.

Периодиката и в двете си измерения (литература + критика) отдавна е в криза и в същото време е безкрайно необходима. В идеалния случай тя би трябвало да осигурява моста към издателствата и самостоятелните книги. В реалистичния – би могла да се превърне в „зала за упражнения“ под надзора на професионален редактор. Както и в онази витрина, на която може да се види новото в жанра.

В подобен вакуум конкурсите за фантастични разкази се превърнаха в необходим „заместващ продукт“. Те също си имат недостатъци, появяват се и изчезват (единственият, който показа известна устойчивост в последните години беше на „Сборище на трубадури“ и семейство Мелконян), но са възможност и ориентир за пишещите. Както и полезен инструмент за обратна връзка. Последното би трябвало да е от значение за цели поколения автори, развиващи се при пълна липса на обективна критика. Въпросната липса, между другото, ражда все по-големи безумия – не само сред пишещите (там е ясно), но и сред четящите.

Пак ли ти?

Често усещам този въпрос – зададен или не – когато участвам в конкурси за фантастика. Обичам сравненията с футбола, а и самия футбол, затова ще си позволя да бъда футболно образен в следващите няколко реда.

Струва ми се, че поне от известно време моят отбор играе футбол на професионално ниво, но си остава закотвен във втора дивизия. Най-често в долната половина на таблицата. От време на време отборът се приближава до промоция в елитната група или участва в отделни мачове (приятелски или за купата) с клубове от А група, но само толкова.

Досещам се какви са основните причини – отборът ми няма подходящ стадион, нито нужното осветление; вероятно не събира и достатъчно публика. А и съдиите свирят някак, така, необяснимо, объркващо. И изобщо – класирането по спортен път е трудно. Докато за други се получава естествено и те служебно се изкачват в елита.

В такава ситуация всеки футболен „президент“ започва да си задава въпроси. Докога ще си играйкаме? Не е ли време да разпускаме седенката? Отговорът се изменя във времето, но на този етап (декември, 2023) ми се струва, че играта ще продължи за удоволствие. Най-често на малки вратички. В неделни мачове в двора на училището или на кварталната площадка. В края на краищата, удоволствието е най-важното.

„Хубаво е в историята да има котка“

Първият литературен конкурс на Булгакон (Пловдив, 2023) се оказа щастлив за мен. След като на предходния Булгакон в Кърджали най-накрая видях премиерната публикация на „Търси се звезден кристал“ (спечелил първа награда в друг конкурс преди цели 15 години), сега „Котката“ изскочи на първо място в Пловдив. 🙂

Суетата ме принуждава да споделя няколко думи за разказа и за конкурса.

„Хубаво е в историята да има котка“ е конкурсен разказ. Едва ли бих го написал при други обстоятелства. Бих го определил и като „поръчков“ – защото има зададена тема (фантастичната българска провинция) и е поставен строг лимит от 3000 думи.

Самият аз винаги съм бил скептично настроен към поръчковите разкази – и по принцип, и в частност към моите. Често се получава като в онова стихотворение на Вапцаров – „Пишете за Ботев. Седам. Елате в среда.“ От много време не вярвам в мантрите и лозунгите, според които професионалният писател не се нуждае от муза или вдъхновение, а щом трябва – просто сяда и пише като машина. Резултатът може да е приличен, но рядко е забележителен.

В случая съм щастлив, че за шест седмици успях да измисля и да завърша доста приемлив текст. Той със сигурност се нуждае от доработка, тъй като трудно се побира в кожата си от 3000 думи, но ще дойде време и за това.

Накратко за разказа (без да разкривам най-важното):

Има ли в историята котка?

Да. Донякъде. Шрьодингерова порода.

Коя е фантастичната българска провинция?

Слънчев бряг. Може ли да съществува по-фантастично място в България?

Има ли извънземни същества в разказа?

Има, но никой не ги вижда, а и повечето герои се държат като да няма.

Чужди влияния?

Да, едното е доста забележимо, но за другото може и да не се досетите. Препоръчвам да потърсите „Записки на свинята“ от Ина Вълчанова (по-известна с „Потъването на Созопол“). Атмосферата в „Записките“ е страхотна и аз си мечтаех да развия история в подобна среда. Мечтата ми се сбъдна.

Конкурсът е първи по рода си и мога смело да се шегувам, че засега съм „единствен носител на приза“. Това се казва майтап.

Заедно с част от журито – Явор Цанев, Дилян Благов, Десислава Сивилова.

Имало едно време конкурс

Плакат на конкурса „Агоп Мелконян“

Конкурсът „Агоп Мелконян“ стартира за 11-и път и това изречение май казва всичко. Радостно е, че единственият редовен конкурс за фантастика издържа цяло десетилетие без да потъне. Нещо повече – сдоби се с авторитет. И то без да изкушава с парични награди. Излишно е да казвам, че за мен си остава един от най-обективните конкурси в национален мащаб. Текстовете се четат (преди да бъдат класирани) и авторите могат да получат обратна връзка за работата си.

В първоначалната версия имахме конкурс за кратък разказ. Наистина кратък – до 1000, а след това до 1500 думи. Сега конкурсът е много по-либерален в това отношение, вероятно и по-достъпен. Аз оставам привърженик на по-ранната и лаконична форма. Тя подтикваше пишещите да се учат как да отсяват важното.

Немалко книги се появиха благодарение на конкурса и това е добър начин за отдаване на почит към Агоп Мелконян. През годините съм бил участник (няколко пъти), жури (един път) и читател (винаги). 🙂

Новият дом на конкурса е тук.

Приказки за Осмото джудже

Неочакваната поява на „Търси се Звезден кристал“ успя да ме върне 15 години назад, във време, в което всички ние бяхме по-млади и по-красиви. Сигурно и по-глупави. На такива чудеса са способни само клубовете по фантастика. Радвам се, че и до днес познавам прекрасни хора от тези клубове и използвам случая да благодаря на Дилян Благов и Кирил Добрев за прекрасната изненада.

Разказът „Търси се Звезден кристал“ и едноименният сборник (да, познахте, ужасно се гордея с това, че е едноименен) ме хвърлиха обратно в приказката за Осмото джудже и неговите приключения, които така и не успяха да се съберат под един покрив, разбирай в една книга. Естествено, никой не е длъжен да следи къде и какво публикувам, така че Звездният кристал може да му се стори леко висящ в нищото. Затова си позволявам настоящата кратка библиофилска бележка.

Историята

Първата по време на написване и публикуване история беше „Осмото джудже“. Завършена някъде през 2000г., тя излезе в сп. Тера Фантастика – бр.1/2004г. (най-любимото ми и до днес списание).

„Търси се Звезден кристал“ беше неизбежното продължение и през 2007г. разказът имаше късмета да спечели първа награда в национален конкурс, организиран от клуб Фантастика – гр. Кърджали по идея на неговия първи председател – Никола Кесаровски. Както вече е станало ясно – сборникът от конкурса и публикацията на разказа се забавиха с около 15 години, но какво са те за мащабите на Вселената.

На следващата година вече разполагах със завършена трилогия. Третата част от приключенията на Осмото джудже – „Доброто трябва да побеждава“ излезе през 2008г. в годишника „Български фантастични ВАЯНИЯ“. Ето как се озовах в забавната ситуация първата и третата част от приказките за Осмото джудже да са публикувани на различни места, а втората да чака 15 години появата си на бял свят. Е, в крайна сметка я дочака и може би това слага точка на тази наистина красива история.

Хей, Осмото джудже, обичам те!

Послепис

Онова, което остава зад завесата е следното. През 2012г. се опитах да събера всичките си приказни истории за Осмото джудже на едно място. Тогава за последно работих върху текстовете с доброто желание да зазвучат по-изчистено и хармонично. Някои части определено се нуждаеха от редакция, на места сериозна и изтощителна. Въпреки усилията ми – книга така и не се появи, за което продължавам да съжалявам. Осмото джудже си остава при мен. Завинаги.