Преброяване на човеците

Отдавна не съм имал толкова тъжна година. Болно време и болезнено до противност общуване. Много пътища ми се разделиха през последните месеци. Самодоволните и самовлюбени герои далеч не ми липсват. Те остават важни единствено в собствените си очи. Липсват ми онези, без които ставам по-малък и по-малко човек.

Мисля, че Жоро Малинов го е написал много хубаво и ми се ще да оставя неговото стихотворение да говори (ще се радвам, ако намерите време да го прочетете):

Сбогом приятелю!

Написах каквото написах,
изпратих каквото изпратих,
годината с нейните дати
и приятели за последно изпратих.

Скитникът, дето тупти от ляво
ме подсеща, че няма време,
И какво като годината свършва,
друга ще дойде да ни вземе.

Отивам в магазина за рози
четири плюс две чаши,
написах каквото написах,
не искам повече да изпращам.

Не вярвам, че обобщението на която и да било година може да изглежда по друг начин. И все по-често се улавям да броя човеците, с които съм успял да се видя. Както и онези, с които не съм.

Не виждам смисъл в тегленето на черти и изчисляването на равносметки. Вероятно единственото смислено, което свърших през годината, беше, че от време на време успявах да се измъкна от сполетялата ни лудост и да се срещам на живо с хора. С приятели. Поне за малко не се изпращахме, посрещахме се. Така че – посрещайте се. Другото е ясно. И както е казал доктор Вонегът (син на писателя) – „… ние сме тук, за да си помагаме един на друг да преживеем някак това нещо, каквото и да е то“ .

Категоризирано под Блог

Опит за летене

Не ми е нито твърде коледно, нито твърде панаирно. И все пак шансът три мои книги да се озоват на един щанд по време на коледния панаир на книгата заслужава да се отбележи. Комбинацията е повече от противоестествена и прилича на отчаян опит да се задоволи всеки вкус. Цената, за сметка на това, изглежда приемлива.

И въпреки че вече е поизтъркано, а и едва ли ще бъде удобно за всеки, но през тази седмица вариантът „3 в 1“ може да бъде получен на цената на един билет за театър.

Така или иначе на щанда на издателство „Ерго“ ще можете да откриете:

1) Няколко бройки от допечатката на „Някога бяхме богове“. Става въпрос за разкази, които продължават да дефилират като Джон Сноу сред дебелите, оядени тухли на многотомните епоси.

2) „Светът е само начало“. Най-интересното е, че няма как да знаете предварително на какво точно сте попаднали със „Света“. Повест или роман, фантастика или криминална история, поглед към днешна България или нейно видоизменено, деформирано копие. Със сигурност ще разпознаете част от случващото се в историята. Останалото е бъдеще.

3) И накрая, разбира се, стихотворенията от „Приготвяне на багажа за път“. Още ми е трудно да пиша за тази книга. Не съм сигурен и какво трябва да кажа. Може би това е поредният опит за летене. Самият аз си задавам въпроса – доколко може да се хвърчи на крилете на стихотворенията? И все ми се струва, че се е получило нещо добро, нещо, което да си заслужава, но приземяването идва твърде бързо. Мисля, че „зимните птици“ се превърнаха в съдба. Първо ще умрем, после ще се предаваме.

Струва ми се, че това е достатъчно. Нека книгите бъдат с вас. 🙂

Блуграс (Петър Тушков)

Вместо да пиша за моята книга (ала-бала), виждам повече смисъл да споделя няколко думи за „Блуграс“ на Петър Тушков. Това не е ревю, нито опит да ударя рамо на приятел (въпреки че той наистина си е приятел). По-скоро споделям впечатления, защото всъщност не са толкова много книгите, за които има смисъл да се говори и да се споделя.

Винаги съм харесвал стила на Петър. Каквото и да пише, той остава ужасно далеч от всякакви циркаджийски фокуси и бананови кори. Имах възможност да прочета почти всичко, включено в книгата, много преди да се роди идеята за самата книга. С чиста съвест мога да декларирам, че вътре няма слаби текстове. За сметка на това, в моите очи, те си остават практически несъвместими. Или поне аз виждам потенциал в зародиш за две или три много силни (но самостоятелни) концептуални издания. И добре, че е корицата на Василена Георгиева, за да подготви по-разсеяните за катаклизмите, през които им предстои да преминат.

Така или иначе, завиждам на бъдещите читатели на Блуграс. И мога да се опитам съвсем малко да им помогна, без да развалям удоволствието от срещата с книгата.

Предупреждение първо: С разказите и повестта на Петър Тушков просто трябва да се внимава. Може би, защото той не разказва истории и не предлага драматични финали. По-скоро прожектира образи. Кино. И някъде там, в 25-ия кадър, и то ако междувременно сте изпаднали в отвъдлагранжова безтегловност, бихте могли да прозрете замисъла му за фантастично бъдеще или още по-фантастично настояще.

Предупреждение второ: Историите на Петър са привързани съвсем небрежно към времето. Почти никога не можете да сте сигурни кога се случва историята. Както и какво се случва. Освен ако, разбира се, не обърнете внимание на онази подозрителна запетая, пъхната в дъното на страницата, защото точно тя има за цел да ви подскаже част от отговора и само част от него, но не и цялата истина от А до Я.

За сметка на това, самото четене е истинско удоволствие. Както и препрочитането. Бих препоръчал горещо книгата и на всички, които имат претенции в областта на литературата, защото много от разказите в нея са нагледни уроци по творческо писане. Доскоро такива уроци виждах само при Янчо Чолаков, но за него друг път. А сега отивам да си пусна един блуграс.

П.п. Книгата се роди днес. 🙂

За българската фантастика (с добро)

Има хора, които често остават невидими. По-лошото е, че има и много труд, който още по-често остава незабелязан и недооценен. Не говоря за писателите, те все намират на какво да се радват. Или пък да се сърдят. Вероятно ще го намерят и в този случай.

По-скоро си мисля за хората, които четат, събират, анализират, подреждат, донякъде, ако щете, дори в духа на ранните учени от Азимовата „Фондация“. Затова съм неподправено щастлив да отбележа, че този месец се сдобихме с библиографски справочник на българската фантастика и фентъзи от 1899 година (разбира се, Вазов) до наши дни. Всичко, което е публикувано на хартия – в самостоятелни издания и периодика.

Досега тази информация беше доста разпокъсана и често неточна. Предишната книга, която имаше подобни амбиции, но и доста по-скромен обхват, беше дело на Евгений Харитонов (Болгария фантастическая). Издание, което също беше единствено по рода си, но от появата му минаха близо 20 години.

В случая само искам да благодаря (тъй като всякакви други думи биха звучали патетично и нелепо) на тримата съставители – Златко Петков, Григор Петров и Георги Недялков за безкористно и съвестно свършената работа. И да си призная, че в момента чета справочника почти като книга. Книга, която си заслужава. Защото, както знаем, утре интернет ще отлети, но този справочник ще остане.

Изданието е по-скоро колекционерско и се намира трудно. Негов основен разпространител (не за първи път) е Юри Илков и това е още едно благодаря, което задължително трябва да се каже.

Приготвяне на багажа (анонс)

Фрагмент от корица

Добрата новина е, че сме на ръба на нова книга. „Багажът“ е в процес на подготовка и процесът е двустранен. Издателство „Ерго“ работи по стихосбирката и то във вид, за който само бих могъл да мечтая, а вие събирате камъни и се подготвяте да изкажете шумното си възмущение от нея. Точно така, защото това е истинска поезия, човече, и тя заслужава истинско възмущение. Без „ах“ и „ох“, без излишни възклицателни знаци и придихателни колебания. Само чисти думи и твърд рокендрол.

Но да се върнем на добрата новина. „Приготвяне на багажа за път“ представя съвсем нови стихотворения – написани или завършени през 2020г. И дори 2021г. Наистина, хора. Има поне няколко реда, добавени прези последната пролет. Книгата включва и малко по-стари стихотворения от времето на неотлетелите „зимни птици“ (2011г.), а накрая са добавени и шепа от най-най-ранните и срамежливи стихотворения, които искаха да се разпространяват чрез „сателитни антени“ и над които стои античната, почти невъзможна дата – 1998г.

Багажът е лек, защото се състои предимно от думи. От друга страна е тежък. Натъпкал съм купчина преживявания и спомени, но винаги  (ВИНАГИ) с надеждата, че ще има място за още. Въпреки заглавието – този „багаж“ не е равносметка, теглене на чертата или преброяване на дивите зайци. По-скоро е момент, в който най-после ни се отдава възможност да поровим малко в раницата. Всеки в неговата си. Да извадим нещо, да добавим друго, докато накрая не установим, че сме седнали върху маслото, точно като в онази Джером-Джеромовска история.

Кой приготвя багажа

Бързам да се измъкна и да кажа, че не съм аз. „Приготвяне на багажа за път“ излиза с финансовата подкрепа на Програма „Помощ за книгата“ към Министерство на културата. Което, само по себе си, е малко чудо. Но основната заслуга за появата на стихосбирката принадлежи на Мартин Христов и Издателство „Ерго“. Те твърдо застанаха зад моите стихове и не се отказаха от тях, въпреки че имаха възможност да го направят.

През тези малко повече от дванайсет месеца, през които се опитвахме да „приготвим багажа“, се случиха и продължават да се случват какви ли не събития и дори безобразия. Времето май не е за поезия, както биха казали по-благоразумните. Имаше разочарования, дошли от иначе безкрайно симпатични хора. И въпреки това. Получих подкрепа от други, които не ми дължаха абсолютно нищо. Не е ли прекрасен животът?

Петър Тушков отдели от времето си, прочете ръкописа и ми даде опора в момент, в който всичко изглеждаше да отива по дяволите. Ама буквално, ей на толкова беше.

Владо Любенов написа повече от хубави думи за „багажа“ и аз се радвам, че успях да го изненадам приятно. Всъщност ми падна камък, защото знаех, че той спокойно може да каже – „Не, човече, това въобще не е моята бира“. Но докато с него все пак се познаваме от двайсетина години и поне имах представа към кого се обръщам за помощ, то съвсем различно стояха нещата с Михаил Вешим, с когото и до днес не сме си виждали очите. Усещането да прочетеш, че стихотворенията ти са „оригинални, а не имитиращ продукт“, от писател като Вешим е трудно предаваемо и затова няма и да се мъча да го предавам.

Задължително сред виновниците за „багажа“ трябва да посоча Роза Колчагова, която нарисува фантастична корица за книгата и изтърпя цялото ми досадно мрънкане през последните два месеца. Всъщност Роза трябваше да бъде спомената на първо място, защото оттук нататък книгата неизбежно ще се свързва с нарисуваното от нея. Освен предната корица, част от която се вижда на снимката, то включва и също толкова хубава задна корица, както и чудесен разделител към книгата, както и още една-две малки изненади, но те са запазени за тези, които успеят да се доберат до самата книга след като излезе от печат.

Сигурно по-нататък ще напиша малко и за стихотворенията. Но на този етап – в Библиотеката на сайта са поместени няколко текста, които трябва да дават представа за това какъв багаж съм се опитал да събера.