Що за кон е БУЛГАКОН-ът?
Въпреки внушението – на БУЛГАКОН рядко се появяват коне. По определение – това е среща на фенове на фантастиката в национален мащаб. Единствена по рода си и без делене по партиен, клубен или расов признак. Поне така би трябвало да бъде. На практика е малко по-различно.
Моите впечатления са епизодични и непълни, предимно от последните години, но по всичко личи, че конвентът започва (отново) да се превръща в събитие с все повече енергия и свежа кръв. И с все по-силна програма, което е най-важното.
Към организаторите на последния „кон“ имам една съвсем дребна забележка. Темите и лекторите в Пловдив често се конкурираха в графика на събитията. Беше трудно да се определи кое е водещо и кое съпътстващо събитие, а от това не печели никой. Нито официалните гости, нито публиката.
Радостното е, че за първи път от много време бг-фантастиката започна да се разделя с една от най-фантастичните си характеристики – да бъде невидима. Дано БУЛГАКОН-ът продължи да се разраства и да се провежда все по-успешно. За момента събитието се случва на гърба на шепа ентусиасти и доброволци като Кирил Добрев, Дилян Благов, Мария Гуглева, Елена Павлова, Юри Илков, Валентин Иванов, Жоро Пенчев, Десислава Сивилова. За тях знам със сигурност, но съм убеден, че има и други, които пропускам. На последните – дължа извинение.
Конкурси? Хм.
Тази част от текста също може да се свърже с БУЛГАКОН, но взимам повод и от още едно събитие, на което трябваше да говоря за ползата от конкурсите. Участието във фантастичен конкурс (най-често за разказ) е нож с две остриета за всеки автор, преминал прага на своя дебют. Независимо от това, много от нас продължават да го правят (дори и „след пладне“). Въпреки че постулатите на маркетинга твърдят, че подобни експерименти не работят в наша полза. За личните причини – по-долу.
А за самите конкурси е важно да се отбележи, че запълват две огромни дупки в живота на пишещите и четящите. Едната се нарича периодика за художествена литература, другата – критика. Двете дупки често се сливат и образуват обща свръхголяма дупка.
Периодиката и в двете си измерения (литература + критика) отдавна е в криза и в същото време е безкрайно необходима. В идеалния случай тя би трябвало да осигурява моста към издателствата и самостоятелните книги. В реалистичния – би могла да се превърне в „зала за упражнения“ под надзора на професионален редактор. Както и в онази витрина, на която може да се види новото в жанра.
В подобен вакуум конкурсите за фантастични разкази се превърнаха в необходим „заместващ продукт“. Те също си имат недостатъци, появяват се и изчезват (единственият, който показа известна устойчивост в последните години беше на „Сборище на трубадури“ и семейство Мелконян), но са възможност и ориентир за пишещите. Както и полезен инструмент за обратна връзка. Последното би трябвало да е от значение за цели поколения автори, развиващи се при пълна липса на обективна критика. Въпросната липса, между другото, ражда все по-големи безумия – не само сред пишещите (там е ясно), но и сред четящите.
Пак ли ти?
Често усещам този въпрос – зададен или не – когато участвам в конкурси за фантастика. Обичам сравненията с футбола, а и самия футбол, затова ще си позволя да бъда футболно образен в следващите няколко реда.
Струва ми се, че поне от известно време моят отбор играе футбол на професионално ниво, но си остава закотвен във втора дивизия. Най-често в долната половина на таблицата. От време на време отборът се приближава до промоция в елитната група или участва в отделни мачове (приятелски или за купата) с клубове от А група, но само толкова.
Досещам се какви са основните причини – отборът ми няма подходящ стадион, нито нужното осветление; вероятно не събира и достатъчно публика. А и съдиите свирят някак, така, необяснимо, объркващо. И изобщо – класирането по спортен път е трудно. Докато за други се получава естествено и те служебно се изкачват в елита.
В такава ситуация всеки футболен „президент“ започва да си задава въпроси. Докога ще си играйкаме? Не е ли време да разпускаме седенката? Отговорът се изменя във времето, но на този етап (декември, 2023) ми се струва, че играта ще продължи за удоволствие. Най-често на малки вратички. В неделни мачове в двора на училището или на кварталната площадка. В края на краищата, удоволствието е най-важното.
