Времето и ние
(Разказ, „Някога бяхме богове“)
До село Мугла някога се е стигало относително лесно – откъм Девин и през бетоновия мост край Тешел. Мостът се срутил окончателно някъде през 1990 година и оттогава селото е почти откъснато от света. Също и от нашето време, към което все още го придържат половин дузина бродове и поизгнили дървени мостове.
Името на селото идва или от мъгла, или от могила, като и двете думи носят в себе си особена символика. Мъглата според местните често поглъщала селото и то изчезвало в нея, изгубвало се. Изгубвали се и онези, които били тръгнали да го търсят.
Избор на височина
(Разказ, Библиотека „Хипертекст“)
Подритнах една от тънките струни на парапета и хвърлих поглед към пресечените линии на платата. От верандата на вила „Алефа“ се разкриваше панорамна картина към всичките седем пръста на Пандора. Самата вила се приютяваше по средата на подветрения склон на Големия зъб, като местоположението ѝ не беше избирано само заради хубавата гледка. Няколко десетилетия преди появата на „Алефа“ и няколко хиляди метра нагоре по Големия зъб имало други вили, почти селце. Но един ден те изчезнали. Внезапно и без следа. А екипите, дошли впоследствие, установили, че на определена височина въздушните течения започват да се усукват и да се превръщат в лавини. Това е. Понякога късното си е просто късно. И не е по-добре от никога. Стар закон на Ел.
Що се отнася до „Пръстите на Пандора“, за тях можете да прочетете във всеки туристически гид: „Може би най-непредвидимите и коварни плата на планетата Елмира. Истинско предизвикателство…“ И така нататък, все в този дух. Но погледнати от вилата, пръстите приличаха по-скоро на великански, грубо издялкани шахматни фигури, разхвърляни из равнината от нечия небрежна и също толкова великанска ръка – гърбати царе, длъгнести дами и заплашителни топове-крепости, а около тях стотици камъчета-пешки.
Завръщане
(Разказ, „Сборище на трубадури“, Библиотека „Галактика“)
Белите пръсти на сестрата се открояват като тебеширена рисунка върху пожълтялата му кожа. Те придържат изтънялата китка на мъжа, докато финото устройство просветва приглушено и отчита еритроцитните стойности в кръвта му. Очите ѝ апатично следят облаците, които са започнали да свиват гнезда по върховете на най-високите борове.
– Ще вали – казва сестрата. – По–добре да влезем вътре.
Застинал в платнения шезлонг, едва забележим под карираното, вълнено одеяло, мъжът сякаш не я чува. Сестрата пуска ръката му и тя ляга на облегалката, слива се с нея. Двете, ръка и облегалка, изглеждат невъзможно стари и някак сродни. Покрити с петна и ръждиви линии, те приличат на късове от древен папирус, които са започнали да губят смисъла и предназначението си.
Сестрата се навежда напред, натиска едно от копчетата на скенера и отскубва сензорните пипала от плътта на мъжа.
– Нека да се приберем. Става студено.
Думите ѝ политат във въздуха, минават покрай стареца, трополят за кратко по изгнилите дъски на верандата и потъват в цепнатините между тях. Той не отговаря. Знае, че дъжд няма да вали. Както и че няма да ѝ позволи да го прибере във вилата. Трябва да бъде тук, навън. Защото тази вечер ще си дойде неговият син.