Отдавна не съм имал толкова тъжна година. Болно време и болезнено до противност общуване. Много пътища ми се разделиха през последните месеци. Самодоволните и самовлюбени герои далеч не ми липсват. Те остават важни единствено в собствените си очи. Липсват ми онези, без които ставам по-малък и по-малко човек.
Мисля, че Жоро Малинов го е написал много хубаво и ми се ще да оставя неговото стихотворение да говори (ще се радвам, ако намерите време да го прочетете):
Сбогом приятелю!
Написах каквото написах,
изпратих каквото изпратих,
годината с нейните дати
и приятели за последно изпратих.
Скитникът, дето тупти от ляво
ме подсеща, че няма време,
И какво като годината свършва,
друга ще дойде да ни вземе.
Отивам в магазина за рози
четири плюс две чаши,
написах каквото написах,
не искам повече да изпращам.
Не вярвам, че обобщението на която и да било година може да изглежда по друг начин. И все по-често се улавям да броя човеците, с които съм успял да се видя. Както и онези, с които не съм.
Не виждам смисъл в тегленето на черти и изчисляването на равносметки. Вероятно единственото смислено, което свърших през годината, беше, че от време на време успявах да се измъкна от сполетялата ни лудост и да се срещам на живо с хора. С приятели. Поне за малко не се изпращахме, посрещахме се. Така че – посрещайте се. Другото е ясно. И както е казал доктор Вонегът (син на писателя) – „… ние сме тук, за да си помагаме един на друг да преживеем някак това нещо, каквото и да е то“ .